Вяра, Надежда и Любов не си изпълнили договора с "Плейбой" и скъсали нервите на екипа[откъс от книгата на Георги Неделчев "Моят живот в Плейбой: мемоарите на един главен редактор"]
Изведнъж, някъде на 3-тия ден след края на Биг брадър, от „СИА" ми подхвърлят, че има вариант да снимаме тризначките. Благоевградската троица Вяра, Надежда и Любов. Нищо че са спечелили големите пари. И независимо от това, че вътре в Къщата на Биг брадър нееднократно споменаваха, че не биха позирали голи. Не били такива момичета...
Пришествието им в офиса беше истинско приключение както за портиера, така и за цялата редакция начело с мене. Много бързо разбрах какво е да имаш триглава ламя насреща си.
Не е същото като с едноглава, ще знаете.
Тризначките се опитваха да се държат максимално любезно. Бяха поласкани от нашия интерес към тях. Както бях забелязал и в Биг брадър обаче, много лесно палеха фитила и си променяха настроението. Като по команда.
По средата на разговора ни вече бяха започнали да ми се карат. Поставиха един куп условия, за да се снимат. Аз обаче също им се карах и на свой ред поставях условия. Изглежда, съм бил убедителен, защото накрая постигнахме разбирателство. Харесахме се, доколкото бе възможно.
Вяра, Надежда и Любов не бяха първи красавици, но и в никакъв случай не бяха грозни момичета. А и кога друг път щяхме да имаме шанс като този - русокоси тризначки с големи естествени бюстове, при това победителки в най-гледаното телевизионно шоу на държавата? За такова нещо американците можеха само да мечтаят.
Щяхме да покажем „другата страна" на ексцентричното благоевградско трио.
Щеше да се види, че за това списание няма невъзможни неща.
Вече предвкусвах успеха на коледния брой. Даже ми се струваше твърде хубаво, за да е истина. Но фото сесията още не беше минала. Трябваше да съм по-подготвен за онова, което предстоеше да се случи...
В деня на снимките, по-точно вечерта, ми звъни човек от екипа на Васил Къркеланов.
- Жоро, не е зле да се появиш тук, в мебелната къща „Мартинели". Сесията не върви никак добре. Тризначките се държат лошо, отказват да позират както Васко иска от тях, и той е на ръба на отчаянието. На път е да захвърли всичко и да си тръгне...
След половин час вече съм там. Заварвам целия екип в някакво особено състояние на вцепенение. Стилистката е на ръба на нервна криза. Тризначките отказват да обличат дрехите и бельото, които им е приготвила. Къркеланов ме гледа драматично.
- Тази сесия няма да се получи. По-добре да мислим друг вариант...
- Василе, чуваш ли се какво говориш? Няма как да не се получи. Няма как и да търсим друг вариант. След два дни трябва да сме дали снимките за печат. Най-късно след три! Само тези 10 страници не са завършени. Всичко друго отдавна е в печатницата...
- Разбирам те, Жоре, но не става. Те просто отказват да слушат какво им говоря. С такова чудо не съм се сблъсквал досега. Първо, не искат да обличат какво да е. Това не им харесвало, онова не им харесвало, било прекалено прозрачно. Както и да е. Тъкмо намерим нещо подходящо, което да облекат, и тъкмо се успокоят, и изведнъж тази най-малката, дето ги командори (разбирам, че става въпрос за Любов), им казва нещо. И те като по команда почват да бойкотират. На всичкото отгоре са си довели и някакъв свой приятел, който следи всичко отблизо и гледа намръщено...
- Василе, моля те, просто снимай. Снимай каквото и да е. Натискай копчето на апарата. После ще се оправяме някак си. Тази сесия трябва да стане!
- И аз искам да стане. Но също така искам да стане и хубава. Ще ме е срам да си сложа името под тези снимки.
- Сега ще говоря с тях, пък дано се вразумят.
Самите тризначки бяха капнали от преумора и ме гледаха мрачно. Цял ден на крак, изтощително няколко часово гримиране и фризиране. Гладни, кисели, раздразнителни. Посрещнаха ме с думите, че не е трябвало да се съгласяват на тези снимки. Каза го едната, мисля, Надежда, а после останалите 2 го повториха като папагали. Отвориха огромни усти, аха да ме глътнат. Започваше буря...
- Момичета, дайте да се държим сериозно. Това не е детска игра. Знам, че сте изморени, знам че напрежението е голямо, но трябва да завършим тази сесия, и то като хората. Починете си малко и хапнете, но след това нека продължим. Моля ви да слушате какво ви казва фотографът Васил. После при избирането на снимките ще се съобразим с всички ваши претенции. Няма да излезе нито един кадър, който не одобрявате...
Последният аргумент, в комбинация с енергичната ми интонация (все още не се бях сдухал от царящата в мебелната къща потискаща атмосфера), изглежда, имаше ефект. След кратка пауза най-популярните тризначки в държавата застанаха отново пред обектива на Къркеланов, а аз слязох на долния етаж при останалите.
Не е изминал и час и чуваме някой да слиза по стълбите. Може би е Васил, който ще ни каже как върви сесията. Чат-чат-чат-чат-чат. Не, това са високи токчета. И то в доста нервна походка. Секунда по-късно виждаме трите грации. Облечени с техните си дрехи. Ще си ходят.
- Какво стана, момичета, приключихте ли?
- Ами да, приключихме. Къркеланов ни каза, че можем да си ходим - не бях наясно коя точно от трите ми говори.
- Мислим, че напълно достатъчно снимки направихме! Ще се търси списанието с нас!
И продължават да чаткат надолу по стълбите към партерния етаж и изхода.
Аз търча горе при Васил. Виждам го, че дори не е изнервен, а просто вече му е все едно. - Какво стана бе, Василе, успя пи да заснемеш нещо като хората?
- Ами не, Жоре. Бяхме горе-долу по средата на сесията. Но те изведнъж решиха, че стига толкова и трябва да си ходят.
- Е на мен ми казаха, че ти си ги пуснал...
- Така като ме гледаш, дали съм ги пуснал? Излъгали са те... Не мога да се оправям с тях, наистина. Просто избягаха!
- Явно никой не може.
Но все пак излизам на бегом навън, където тризначките се товарят на ситроена на техния придружител, който се оказа гадже на тарторката Любов.
- Достатъчно снимки направихме, ще се напълни списанието, ще видиш - отново същата, явно Любов, стреля към мене като картечница. И си товари сакчето в багажника.
Отказвам се да ги агитирам повече. Звъня на мениджъра им от „СИА". Това ми е последната надежда ситуацията да влезе отново под контрол. Разказвам му, че тризначките са си тръгнали по средата на снимките, без да са заснети достатъчно кадри. По реакцията му бързо разбирам, че и той не е в състояние да ги контролира, камо ли да оказва натиск върху тях. Независимо от договорите, които са подписали. Те са като някакво стихийно бедствие, с което никой не е в състояние да се пребори.
Опитвах се да не се поддавам на паника. Ситроенът с Вяра, Надежда и Любов отпраши към родния си Благоевград.
Изведнъж, някъде на 3-тия ден след края на Биг брадър, от „СИА" ми подхвърлят, че има вариант да снимаме тризначките. Благоевградската троица Вяра, Надежда и Любов. Нищо че са спечелили големите пари. И независимо от това, че вътре в Къщата на Биг брадър нееднократно споменаваха, че не биха позирали голи. Не били такива момичета...
Пришествието им в офиса беше истинско приключение както за портиера, така и за цялата редакция начело с мене. Много бързо разбрах какво е да имаш триглава ламя насреща си.
Не е същото като с едноглава, ще знаете.
Тризначките се опитваха да се държат максимално любезно. Бяха поласкани от нашия интерес към тях. Както бях забелязал и в Биг брадър обаче, много лесно палеха фитила и си променяха настроението. Като по команда.
По средата на разговора ни вече бяха започнали да ми се карат. Поставиха един куп условия, за да се снимат. Аз обаче също им се карах и на свой ред поставях условия. Изглежда, съм бил убедителен, защото накрая постигнахме разбирателство. Харесахме се, доколкото бе възможно.
Вяра, Надежда и Любов не бяха първи красавици, но и в никакъв случай не бяха грозни момичета. А и кога друг път щяхме да имаме шанс като този - русокоси тризначки с големи естествени бюстове, при това победителки в най-гледаното телевизионно шоу на държавата? За такова нещо американците можеха само да мечтаят.
Щяхме да покажем „другата страна" на ексцентричното благоевградско трио.
Щеше да се види, че за това списание няма невъзможни неща.
Вече предвкусвах успеха на коледния брой. Даже ми се струваше твърде хубаво, за да е истина. Но фото сесията още не беше минала. Трябваше да съм по-подготвен за онова, което предстоеше да се случи...
В деня на снимките, по-точно вечерта, ми звъни човек от екипа на Васил Къркеланов.
- Жоро, не е зле да се появиш тук, в мебелната къща „Мартинели". Сесията не върви никак добре. Тризначките се държат лошо, отказват да позират както Васко иска от тях, и той е на ръба на отчаянието. На път е да захвърли всичко и да си тръгне...
След половин час вече съм там. Заварвам целия екип в някакво особено състояние на вцепенение. Стилистката е на ръба на нервна криза. Тризначките отказват да обличат дрехите и бельото, които им е приготвила. Къркеланов ме гледа драматично.
- Тази сесия няма да се получи. По-добре да мислим друг вариант...
- Василе, чуваш ли се какво говориш? Няма как да не се получи. Няма как и да търсим друг вариант. След два дни трябва да сме дали снимките за печат. Най-късно след три! Само тези 10 страници не са завършени. Всичко друго отдавна е в печатницата...
- Разбирам те, Жоре, но не става. Те просто отказват да слушат какво им говоря. С такова чудо не съм се сблъсквал досега. Първо, не искат да обличат какво да е. Това не им харесвало, онова не им харесвало, било прекалено прозрачно. Както и да е. Тъкмо намерим нещо подходящо, което да облекат, и тъкмо се успокоят, и изведнъж тази най-малката, дето ги командори (разбирам, че става въпрос за Любов), им казва нещо. И те като по команда почват да бойкотират. На всичкото отгоре са си довели и някакъв свой приятел, който следи всичко отблизо и гледа намръщено...
- Василе, моля те, просто снимай. Снимай каквото и да е. Натискай копчето на апарата. После ще се оправяме някак си. Тази сесия трябва да стане!
- И аз искам да стане. Но също така искам да стане и хубава. Ще ме е срам да си сложа името под тези снимки.
- Сега ще говоря с тях, пък дано се вразумят.
Самите тризначки бяха капнали от преумора и ме гледаха мрачно. Цял ден на крак, изтощително няколко часово гримиране и фризиране. Гладни, кисели, раздразнителни. Посрещнаха ме с думите, че не е трябвало да се съгласяват на тези снимки. Каза го едната, мисля, Надежда, а после останалите 2 го повториха като папагали. Отвориха огромни усти, аха да ме глътнат. Започваше буря...
- Момичета, дайте да се държим сериозно. Това не е детска игра. Знам, че сте изморени, знам че напрежението е голямо, но трябва да завършим тази сесия, и то като хората. Починете си малко и хапнете, но след това нека продължим. Моля ви да слушате какво ви казва фотографът Васил. После при избирането на снимките ще се съобразим с всички ваши претенции. Няма да излезе нито един кадър, който не одобрявате...
Последният аргумент, в комбинация с енергичната ми интонация (все още не се бях сдухал от царящата в мебелната къща потискаща атмосфера), изглежда, имаше ефект. След кратка пауза най-популярните тризначки в държавата застанаха отново пред обектива на Къркеланов, а аз слязох на долния етаж при останалите.
Не е изминал и час и чуваме някой да слиза по стълбите. Може би е Васил, който ще ни каже как върви сесията. Чат-чат-чат-чат-чат. Не, това са високи токчета. И то в доста нервна походка. Секунда по-късно виждаме трите грации. Облечени с техните си дрехи. Ще си ходят.
- Какво стана, момичета, приключихте ли?
- Ами да, приключихме. Къркеланов ни каза, че можем да си ходим - не бях наясно коя точно от трите ми говори.
- Мислим, че напълно достатъчно снимки направихме! Ще се търси списанието с нас!
И продължават да чаткат надолу по стълбите към партерния етаж и изхода.
Аз търча горе при Васил. Виждам го, че дори не е изнервен, а просто вече му е все едно. - Какво стана бе, Василе, успя пи да заснемеш нещо като хората?
- Ами не, Жоре. Бяхме горе-долу по средата на сесията. Но те изведнъж решиха, че стига толкова и трябва да си ходят.
- Е на мен ми казаха, че ти си ги пуснал...
- Така като ме гледаш, дали съм ги пуснал? Излъгали са те... Не мога да се оправям с тях, наистина. Просто избягаха!
- Явно никой не може.
Но все пак излизам на бегом навън, където тризначките се товарят на ситроена на техния придружител, който се оказа гадже на тарторката Любов.
- Достатъчно снимки направихме, ще се напълни списанието, ще видиш - отново същата, явно Любов, стреля към мене като картечница. И си товари сакчето в багажника.
Отказвам се да ги агитирам повече. Звъня на мениджъра им от „СИА". Това ми е последната надежда ситуацията да влезе отново под контрол. Разказвам му, че тризначките са си тръгнали по средата на снимките, без да са заснети достатъчно кадри. По реакцията му бързо разбирам, че и той не е в състояние да ги контролира, камо ли да оказва натиск върху тях. Независимо от договорите, които са подписали. Те са като някакво стихийно бедствие, с което никой не е в състояние да се пребори.
Опитвах се да не се поддавам на паника. Ситроенът с Вяра, Надежда и Любов отпраши към родния си Благоевград.
Няма коментари:
Публикуване на коментар