Най-бездаpните твоpци

ЯВОP ДАЧКОВ, В "УИКЕНД", 6 ЮНИ 2008

По случай 24 май Светлин Русев получи орден "Стара планина". Имах чувството, че го получава поне за десети път. Оказа се, че не е така. Преди години Първанов искал да го награди, но Русев отказал заради Константин Павлов. Тъй като Павлов не бил получил най-високото държавно отличие, Русев не искал да го взема преди него. Е, този път го взе, въпреки че поетът Павлов бе удостоен само с отличието „Св.св. Кирил и Методий".

Въобще България е страната на безкрайното награждаване. Чрез наградите живеят публичните фигури у нас. Имам чувството, че ако нямаше награди, нямаше да има нито култура, нито журналистика, нито спорт.

Не че сега ги има, но чрез наградите поне формално те присъстват чрез своите представители. За да се поясня, ще дам пресния пример с ЦСКА, който спечели първенството на България, но според критериите на УЕФА такъв професионален отбор няма. Той трябва да играе във „В" група.

Отклоних се с този футболен пример, но мисълта ми е за българската култура и нейните дежурни дейци. В голямата си част те са в положението на ЦСКА. Уж ги има, уж всяка година биват награждавани с разни отличия, непрекъснато дават интервюта и се произнасят по всички обществени въпроси, но на европейската културна карта те просто не съществуват. На нея България е бяло петно, въпреки че е една от малкото страни, които имат специален празник, посветен на културата. Наскоро дори премиерът Станишев заяви, че българската култура е едно от малкото неща, с които можем да се гордеем в Европа, и изрече поредната си лъжа. Който е пътувал поне малко извън България, знае, че единственото българско име, което звучи горе-долу познато навън, е това на Христо Стоичков, а в големите чуждестранни музеи няма място за българско изкуство.

Разбира се, тук не слагам златните съкровища, намерени по тези земи и оставени от хора, които нямат нищо общо с днешните българи. За сметка на това мнозина от родните български творци страдат от тежка мания за величие и създават митология около себе си, шествайки из медиите от сутрин до вечер. И обратното, малцината по-големи български имена, които живеят и работят в чужбина, избягват да подчертават своя произход, а има и радикални фигури като Кристо и Цветан Тодоров - те направо отказват да говорят на български. Едва ли правят това от липса на родолюбиe. Нещо ще трябва в миналото много да ги е засегнало или да са изпитали онова чувство на непоносимост, описано от Георги Марков малко преди да напусне България.

Впрочем, Георги Марков, който е един от малцината добри и четивни съвременни български писатели, няма паметник в България, май няма дори и паметна плоча. За сметка на това

неговият убиец Тодор Живков

има монумент в цял ръст, а примитивният му манталитет е по-жив отвсякога. Живи от плът и кръв са и мнозина от неговите блюдопизци, които не се срамуват да наричат себе си български интелектуалци. Колкото и абсурдно да звучи, днес Любомир Левчев се радва на същата медийна популярност, каквато и преди 25 години. Все едно не е имало 10 ноември, все едно той не е произнесъл култови фрази от рода на „Др. Живков, дори и вие не можете да ми забраните да ви обичам", все едно, че няма помен за всички изписани и изпри казвани примитивни глупости.

Казват, че навремето си Левчев бил добър поет, но амбицията му за кариера го била съсипала. Това, което аз съм чел от него обаче, ми напомня по-скоро за емоционапните опити на провинциална учителка, отколкото на голям талант. По типаж също така Левчев напомня и на някой от героите на Достоевски. Има едни писатели, описани от него с не подражаема ирония, които са много „чувствителни", c „особен" вкус за собствено величие и които непрекъснато се прощават с публиката, но все не успяват да се простят с нея...

В България има няколко дежурни имена, които имат претенцията да изчерпват цялата българска култура и които не на шега со нарекоха „Клуб на гениите". Това е споменатият Светлин Русев, който близо половин век рисува една и съща картина - старица със засъхнала кръв по лицето и съсухрени ръце, разперени според някаква вещерска логика.

Това е законодателството в съвременното ни изкуство.

Малко соцреализъм, малко окултизъм

Людмила Живкова по тюрбан и тежка, ама много тежка претенция. Само това да беше - както и да е. Русев обаче обича да законодателства, и то не само в областта на изобразителното изкуство. Обича да казва кое е красиво и кое не, кое трябва да се продаде и кое не си струва, пуска или спира развитието на млади творци, произнася се по всички обществени въпроси с интонациите на ментор и на посветен в някакви особени тайни на познанието. Разбира се, с беден речник и още победно въображение.

До него се нарежда най-скучният български писател Антон Дончев, който не се притеснява да слага пред името си титлата академик. Дончев пише книги. но само една е известна, и то поради политически причини. „Време разделно" влезе в употреба на социалистическата власт, когато комунистическата идеология за почна да запада и трябваше да се освежи с националистически елементи. А по времето на възродителния процес филмира нето на книгата му вдъхна допълнителен живот. Оттогава акад. Цончев, пардон Дончев, за Цончев след малко, з написал много други книги, но никой не знае за какво се разказва в тях. Просто защото акад. Дончев има един-единствен талант - да бъде изключително банален и скучен.

„Хубаво е да има топла вода и хората да бъдат пo-добри" е мисъл, която би произнесъл с изключително чувство за значимост, ако можеше да му хрумне. Проблемът при тези творци, и тук да включим в разговора и Дончо Цончев, е, че намират за необходимо да тропосат пред публиката всяка мисъл; която им мине през главата, както и да споделят всяко чувство, което ги посети. Без грам самокритичност. Без минимална доза на усъмняване и собствените дарби и таланти.

Дончо Цончев също от години пише един и същи разказ, който обикновено започва така: „Бай Руско едвам тътреше немощните си крака по пътя за селото. Слънцето го напипаше, а в главата му псе се зъртеше онуй шише с ракия, дето изостави наполовина пълно у баджанака..." В парламента Дончо Цончев минава за мъдрец. Рядко взема думата, но като го направи, залага утихва, защото всички очакват да чуят от него нещо мъдро.

„Има нещо, дявол го взел, в този нашенски живот, дето все ни кара да се делим. А ний не трябва да се делим. Ей това ми казва моят домашен социолог бай Руско от мойто село, като седнем с него да си пием ракията". Подобни скудоумия, изръсени с дълги паузи, за по-голяма тежест, карат депутатите от мнозинството да премигват на парцали, нищо да не разбират, но да си казват наум: „Какъв мъдрец е този Дончо...

Май само България може да има мъдрец с името Дончо Цончев, но това е друга тема... Цончев много иска да е писател,

но не може да пише

Това обаче не му пречи да продължава да бъде писател и така вече половин век... Наскоро в интервю за „Труд" този нахален човек обърка имената на Кадаре и Кундера, но това не му попречи да подчертае, че все пак е по-велик от тях... Впрочем как ли се изписва Дончо Цончев на английски или на някакъв друг език? Не за друго, а защото е добре и други народи да прочетат гениалната му творба „Мъже без вратовръзки"...

Дончо Цончев е българският Хемингуей, но никой освен него не знае това. И тук някак естествено стигаме до Вежди Рашидов. По-младите биха помислили, че неговата работа е да дава интервюта. Рашидов обаче е световно неизвестен български скулптор, който се прочу с това, че наби български полицай, за което получи орден „Стара планина" от президента Първанов. Рашидов за автор на кучето, което трябваше да представлява лъвчето - символ на „Мултигруп" и дълго време беше на хранилка при мутрите. Въобще и той, и всички останали изброени морализатори творци обичат да вземат пари от тях И да им пробутват за грамадни суми бездарните си произведения, като угодничат без никакъв свян.

Впрочем добре е българските новобогаташи, които събират картини, да знаят, че повечето от тях не струват нищо извън България. С изключение рамките.

Другата им голяма любов е властта. Много обичат да й се слагат, ако й да се правят на непокорни и независими пред Валерия Велева...

Истинските майстори и въобще творци, които правят нещо стойностно, много рядко се появяват у нас, просто защото няма какво да правят тук.

Техните имена рядко ще прочетете в пресата, не ги награждават и с орден „Стара планина", а творчеството им тук остава в самота и тишина. Гръмогласието на „гениални" типове като Рашидов, Русев, Левчев, Дончо Цончев, Антон Дончев, Виктор Пасков... Списъкът е много дълъг, заглушава всичко останало. Също като в късния социализъм, а който бездарието бе член първи на българския живот.