Светлин Русев краде паметта на умрелите художници!

Номерът му е да се явява на погребения и да държи слова, чрез които всъщност изтъква себе си

ЯВОР ДАЧКОВ/ Уикенд
25 юли


Културната дискусия за интелектуалците и властта, отпушена преди два месеца, доби общонационални размери. Скандалната статия на Явор Дачков „Най-бездарните творци" бе последвана от серия текстове на засегнатите творци в различни печатни издания. Днес Дачков отговаря на художника Светлин Русев, който преди седмица в „Труд" го нападна като „хулител" и „комплексар" и го приравни с клеветничеството на Тодор Живков.

Преди месец написах три статии, които по замисъл трябваше да опишат отношенията между няколко дежурни представители на „българския духовен елит" с българската политическа власт. Тези текстове бяха завихрени в стихията на една по-обща полемика, разразила се по страниците на различни издания.

Искам много ясно да кажа в самото начало, че размяната на мнения в този медиен скандал се случи спонтанно. Основните участници в него не са се наговаряли да започнат атаките или да им отговарят. Просто така се случи - съвпадение между публикации, писани по различни поводи от Георги Господинов, Виктор Пасков, Мартин Карбовски, моите собствени и тази на Светлин Русев във вестник „Труд" на която отговарям с този текст. Не изброявам останалите имена на участниците в дискусията не защото не изпитвам уважение към мненията им, а за да не разпилявам вниманието на читателите.

Искам да е ясно, че следващите редове са отговор на статията на г-н Русев, публикувана преди седмица в „Труд" и предизвикана от текстовете ми. Започнах с горната уговорка, за да уверя Светлин Русев и останалите от „клуба на гениите" -няма заговор срещу вас!

Нито срещу Георги Първанов

Тази история започна спонтанно, което означава, че има по-дълбоки основания от омразата на един или завистта на ДРУГ.

Никой не ви завижда и не ви мрази! Напротив. Цялата работа е,че никой не иска да прилича на това, което сте направили с талантите си заради едната слава, едното честолюбие, едната власт... Не казвам заради едното име, защото, ако човек държи на името си, никога не би го продал на каквато и да е цена. Давате ли си сметка какво сте извършили със себе си от усукванията около партийния трон на Тодор Живков, окултната чалма на Людмила и парвенюшките офиси на „новите" социалисти и демократи? Няма никакъв спор между млади и стари, талантливи и бездарни, велики и неизвестни,грозни и хубави. Разговорът е за това, което оставяте след себе си. За вашето наследство. За продължението на една духовна традиция, която, независимо от разнообразните си форми, очертава силуета на една общност. Или на един народ - предпочитаната от вас дума, с която обичате да злоупотребявате.

Днес е удобно, дори задължително основната вина за българската катастрофа да се търси у политиците. Търсите я дори самите вие, когато последните не са на власт.

Останах изумен от подзаглавието

на г-н Светлин Русев в статията му в „Труд" - „И Дачков, и Живков - с едни и същи „съображения". Не бяхте ли вие, г-н Русев, лично приближен до диктатора и неговата дъщеря, която бе министър на културата, въпреки очевидната си безпомощност и, меко казано, обърканост по всички възможни, не само културни, но и човешки въпроси? Всестранно разБита личност. Неслучайно тя се превърна в нещо като идол и на голяма част от „априлското" или каквото е там поколение. Поколение от разбити личности, които свършиха зле, независимо от позитивизма и полъха на свобода. Едни бяха убити, като Георги Марков, други си отидоха преждевременно, почти мистериозно, като Цветан Стоянов, трети оцеляха, но платиха цена. Тончо Жечев, Иван Радоев и останалите, с които неслучайно ви противопоставих, избраха вътрешната емиграция и донякъде - маргинализация, а вие избрахте цинизма на оцеляването и, което е нашата обща болка - разпиляването на талантите заради властта и парите.

Пишете, че сте близък приятел с всички, които споменах по-горе... Кой го отрича? Въпросът е какво взехте от това приятелство и защо узурпирахте духовната територия на България за тяхна сметка. Много е лесно

да говорите за духовна близост с покойници

да цитирате хора, обречени на мълчание, и за тяхна сметка да трупате дивиденти, както успешно правите това с картината, която рисувате от половин век.

Впрочем едно от нещата, с които сте известен, е навикът ви да се явявате на погребения на големи творци, за да държите слово, с което всъщност изтъквате себе си, а не покойника. Само роднините на Георги Божилов - Слона, не са ви позволили да безобразничите по този начин с паметта на големия художник.

Но да се върнем на Живков и темата за властта. Според официалната ви биография вие сте председател на Съюза на художниците от 1973 до 1985, а от 1985 до 1988 сте директор на Националната художествена галерия. Можете ли да ми кажете как точно е ставало това без личното благоволение и покровителство на диктатора? Нещо повече. Вие бяхте член на ЦК на БКП. Бяхте част от централното ръководство на партията, която управляваше държавата чрез насилие. В началото на прехода вие бяхте депутат от същата тази партия, която лицемерно смени името си и бе непоносима с наглостта си.

Вие бяхте част от управлението на най-мрачния период от историята на България, а днес сте седнали да ми четете морал! Освен властта, парите май са другата ви голяма слабост. Дори и бегъл поглед върху биографията ви показва, че винаги сте там, където са и те. Като се започне с колекцията на съмнителния колекционер Петер Лудвиг от Германия през осемдесетте години на миналия век, премине се през колекцията на Васил Божков и се свърши с, меко казано, странния колекционер Уго Вотен: Вие сте неизбежно там,

където се решава чия картина да бъде откупена

кой да сложи скулптурата си на обществено място или в двора на някое министерство.

Наскоро чух с ушите си по радиото собственият ви глас да призовава общинските съветници от Монтана да нарушат закона и да не обявяват конкурс за паметник на Радичков, защото само Чапкънов можел да го направи?! Щом проявявате такава арогантност за дребните неща, какво ли се случва при големите сделки.

Да не подхващам темата за източения фонд „13 века България". Далаверата принуди дори и Живков да се стресне и да ви свие леко сармите. От председател на СБХ ви направиха директор на НХГ. В биографията ви пише, че сте и колекционер. Само дето не пише откъде са иконите в колекцията ви. И вие ли ги наследихте от баба си? Или са дошли по обичайните канали на иманярството и ДС...

И още един последен щрих към вашия портрет. През 2003 г., когато се засилихте да ставате академик, никой от колегите ви в катедра „Живопис" не ви предложи, та се наложи да пускате връзки при скулпторите, които издигнаха кандидатурата ви...

Тук е мястото да ви кажа, че външният успех невинаги е мерило за вътрешно качество или стойност. Това не разбирате. Ето че стигнах и до следващата тема - окултизма. Преди време, когато водих предаване по БНТ, описах вашите картини с две изречения от отец Павел флоренски, посветени на еврейската кабалистична традиция в класическия му труд „Иконостас". „Клипот" е дума, която описва обвивката на едно астрално тяло без душа. Обвивка без съдържание, форма без смисъл. Лице без живот. Тогава съвсем спонтанно ми хрумна

да покажа ваш портрет на Ванга

за да илюстрирам без жизнеността на българската култура. Мъртво лице със слепи очи, разцепено от засъхнала кръв. Маска на самата българска смърт. Статията ви в „Труд", която ми даде повод за тези редове, е илюстрирана със същите застинали, лишени от живот човешки черепи. Минали през формалина на марксистко-ленинската естетика. Впрочем вие се очертавате като истински класик на българската гробищно-монументална форма. Това няма нищо общо нито с Молитвата, нито с Причастието. Те са част от общуването с една Личност и не могат да бъдат предмет на култ.

Вашата слабост е, че избягвате това общуване. Рисувате некролози, а не икони.

От вашите думи, г-н Русев, и от думите на Виктор Пасков не усетих друго освен презрение. Творчеството е проява на щедрост. То по някакъв начин е и радост. Нищо такова не се излъчва нито от вашите картини, нито от вашите интервюта. Само едно A3, A3, A3...

И накрая нещо по стила на статията ви, която предизвика този отговор. Цялата е посветена на незначителността на моята личност и думите, които пиша. Не казвате обаче нищо по смисъла. Част от властта ли сте, или сте на страната на духа? Или от двете - рисуван на черепите, които оставят след себе си хората, встрастени във властта. Ако това е така, защо се впрягате? Ако сте велик документалист на погребалната социалистическа естетика, маестро на некролозите по стените на НДК, какво ви пречи публикацията в един седмичен вестник? Струва ми се, че истинските духовни свидетелства не се нуждаят от защита, пък била тя под формата на презрение. Можете да не ме уважавате, но сте длъжен да изпитвате това към читателите, които четат думите ви. Със сигурност не заслужават текста, който сте написали.

Трови по същия начин, както съсухрените ерзаци на икони по стените на „църквата" на Ванга.

Останете си със здраве!