Една репортерка ми призна, че Първанов я е опипвал в кабинета си

Защо никой не разследва слуховете за извънбрачни връзки на президента и Ангел Марин?




ЛЮБА КУЛЕЗИЧ/ Уикенд
25 юли

Наскоро, докато работех за един от всекидневниците ни, чух репортерка да разказва как президентът Първанов я опипвал в кабинета си.

Жената изпадаше в порнографски детайли с видимо удоволствие. В разказа й се намесваше и служител, който влиза в особено деликатен момент от разходката на президентската длан по журналистическото тяло. После дойде ред на пикантни подробности за други, минали и сегашни забежки на държавния глава по женската част.

Обсъждаше се способността му да запазва хладнокръвие, когато го хванат неглиже, както в цитирания случай. Коментираше се нарасналата му мъжка увереност, скъпите му костюми, похватите му на свалян в разрез с демонстрациите на скромност, сдържаност и съпружеска вярност от първия президентски мандат.

Първанов тъкмо беше спечелил повторно и без усилие битката за „Дондуков" 2. Още смътно се дочуваше за пристрастяването му към новобогаташките удоволствия, ловджийските трепети и телесните радости. Съдейки по слуховете, те по-скоро прилягат на едноличната власт, нежели на народния слуга, поставен под контрола на общественото мнение.

От разказа на колежката ставаше брутално ясно, че общественото мнение всъщност няма нищо против да бъде прелъстено по един крайно пошъл канцеларски начин. Той е описан още във вицовете за соцначалствата и техните комплекси на мушмороци и нелегални сладострастници. Един от тях специално би могъл да бъде пренаписан за ситуацията така: „Като журналистка е дупе, но като дупе е фантастична".

В светлината на някои по-късни събития тази обновена анекдотична формула идеално обяснява защо Първанов можа да мине между капките на

НЯКОЛКО неприлични гафа

Донжуанските дарби поначало развиват умението за измъкване от скандални ситуации. Разбира се, те могат да цъфтят на воля само в съучастие с облагодетелстваните от президентските ласки. Държавният глава показа, че владее до съвършенство позата „ни лук ял, ни лук мирисал" дори в ситуации, в които се размирисва толкова неудържимо, че все някакви обяснения трябва да се хвърлят на плебса.

Но тогава пък обясненията му са толкова мъгляви, че още по-силно напомнят за мънкането на кръшкач, хванат да се прибира без обувки в семейното гнездо. Така стана например с идиотския лов в Симитли по време на националния траур за изгорелите във влака Кардам - София. Излезе, че ловът не бил лов, а екзистенциална планинска разходка на зазоряване, пък и вълците не били вълци, а лисици... Последният ярък пример за умението на Първанов да ходи на пръсти е опитът му да се измъкне сух от съмнителните си връзки със своя уличен в кражби спонсор Людмил Стойков. Цената на изклинчването от опасната прегръдка на пернишкия бизнесмен беше една опашата лъжата. Докладът на ОЛАф за присвояването на еврофондове имал втора, подобрена версия според честния ни президент. От нея били отпаднали оценките за обвързаност на върхушката ни с корумпирани бизнесмени. Разбира се, ОЛАф моментално възрази и постави Първанов на тясно като лъжец и кръшкач на дребно също, както казват, че правела бедната Зорка Първанова в пристъп на гняв и накърнени чувства.

Тази удивителна склонност към битовизиране и опошляване на големите политически скандали ме връща към сладострастния разказ на репортерката от преди две години. Съчинен или преувеличен, блудкажът се изливаше от една всъщност красива уста, над която лъщяха зелени очи без капка свян.

Преди промените, когато хората още се редяха на опашки за нови книги, беше популярен един сборник с разкази на Селинджър „Устата ми хубава, очите ми зелени". В редакционната седянка участваше особа със същите отличителни черти. Но нямаше и помен от онази словесност, заради която терминът „сърдити млади хора" значи нещо повече от липсата на задръжки и на елементарна човешка хигиена. Напротив.

Репортерката буквално тържествуваше

от честта, оказана й в кабинета на държавния глава. Тя споделяше случилото се като интимно докосване до властта. Изтъкваше го като професионален шанс да е по-осведомена от колегите си, за да пълни вътрешнополитическите колонки на вестника с изпреварваща, но далеч по-благопристойно звучаща информация за напреженията между червените лобита в управлението. Тази досадна интрига за докопването до кокала и досега продължава да занимава медиите. Но проблемът за динените кори в тройната коалиция страшно олекна в сравнение с еднозначния европейски плесник, който тези дни отнесоха всички българи заради крадливата си и продажна политическа класа.

Долнопробната сценка, за която разказвам, е само троха от камарите битова подлост, разврат и политическо самозабравяне, довели до ужасните оценки за България като посрамена страна. Строга медия като „файненшъл таймс" написа, че родината ни е унизена.
Такива определения вървят за жертви на изнасилване и сексуална злоупотреба, макар официалният им повод да е злоупотребата с европейските фондове. В този контекст вестникът призова държавния глава Първанов и премиера Станишев да се замислят за постовете си. В апела сякаш е залегнал намекът от доклада на ОЛАф, че първите ни държавни мъже са заподозрени в прелюбодеяние с престъпен бизнес и корумпирани спонсори.

Изобщо, над всички оценки за българското поведение в Европа не доминира експертността. Шокиращо е

чувството за морален потрес

от безчестието във властта, просмукващо се в целия публичен живот.
Мисля си, че чувството за политическо падение у нас можеше и да не е толкова остро, ако онова откровение на колежката за свалката й с върховния главнокомандващ не бе толкова абсурдно в професионална среда. Или пък, ако от него произлезеше истински и разтърсващ скандал. Той много по-обосновано би довел до искане за „импийчмънт" в сравнение със сегашните напъни на опозицията да свали президента заради политическо шикалкавене. Защото много преди да надене маската на ни чул, ни видял пред Европейският съюз, Първанов даде сериозни поводи за усъмняване в личния му морал. Това навремето коства репутацията на Бил Клинтън, а на всеопрощаващата Хилъри спъна пътя към Белия дом чак сега. В САЩ е така.

У нас обаче никой от казионната преса не си и помисли да разследва слуховете и публикациите в масовите издания, че държавният глава поддържа

горещи извънбрачни контакти

Темата беше окачествена като долнопробна и оставена на пресата с жълто клеймо с надеждата, че общественото мнение ще я подмине като злостна клюка.

Разбира се, че се получи точно обратното. Тъкмо заради перверзното съешаване между публичност и власт се стигна до убийствените европейски доклади за злокачествената аморалност на сегашното управление. Само че легалните юридически и процедурни инструменти за отстраняването на тумора изглеждат безсилни. От това чувството за продължителна политическа агония и гниене в страната става непоносимо.

А можеше да не е така, ако свалката между политиката и журналистиката не се подразбираше като нещо естествено, както в случая с бившата ми колежка. Шефовете поощряваха ловкостта й на ресорен репортер и съвсем прагматично употребяваха роднинските й контакти и будоарните й умения в средите на политическата сила, която отразяваше. Не го правеха за първи път, нито само за тази партия или само за настоящата коалиция. Смокиновото листо на независимата преса от край време прикрива грехопадението на думите у нас.

Затова на никого не му минава и през ума да поръча сериозно разследване за истинността на сочните слухове откъм президентството, а и откъм политическата върхушка като цяло. Разкритията за двойствен морал на политическия Олимп могат да се окажат доста по-ценни от неохотните прокурорски прозрения за обръчи от фирми и потънали европари.

Например поучително ще е да се узнае дали наистина властта е изиграла ролята на виагра и за вицепрезидента Ангел Марин.

Твърди се, че в пълен разрез с образа му на консервативен, ляв и праволинеен генерал Марин направил дете на младата си секретарка. Впоследствие й осигурил жилище близо до семейното си огнище, а значително по-възрастната му съпруга се примирила с положението.

В резултат на тази и други тихи победи над традиционната нравственост и предизборната девственост имаме удоволствието да съзерцаваме президентската и вицепрезидентската двойка в пълен състав по време на обществени церемониали. Зад фасадата им обаче се чуват звуци от разпад и от раздиращи човешки драми. Дори и под контрола на цензурата ехото от тях не заглъхва, а окончателно подкопава доверието във властта. До деня, в който дори Европа признава лицемерието за нейния основен грях.